полица в чекмедже

Всичко на този свят има начало и край, детето ми… Ако не днес, то утре ще настъпи и моят край… Това е много страшно – да отидеш незнайно къде. И затова няма да те лъжа – страхувам се от смъртта… Но ти не се страхувай, синко!… Ако там, на онзи свят, няма нищо, то няма и от какво да се страхуваме! А ако смъртта е преображение човешко, още повече няма основание за страх. Аз ще се върна в този свят, ще се върна в друг облик – като дърво, трева, птица, куче… И аз винаги ще бъда с теб!… Никога няма да те оставя сам!”*

Тези думи дължим на Нодар Думбазде – един от най-жизнеутвърждаващите автори, писали някога. Подарил на света великолепието на “Аз, баба, Илико и Иларион”, “Аз виждам Слънцето”, “Не се страхувай, мамо”, “Белите флагове”, “Законът на Вечността”…

Спомням си как се чувствах преди години, докато обсъждахме със застрахователния ми консултант (благодаря ти, Ковачев!) покритието при смърт. “Зная, че е тъпо да те питам дали ти харесва това, – каза той – питам те дали тази сума е достатъчна, ще свърши ли работа?”.
Спомних си думите на моя умиращ от рак баща: “Децата ви са малки още, а няма да можете да разчитате на мен… Пари не ви оставям, не съм спестявал… Всичко, което съм направил, е тук – този апартамент, и апартамента на сестра ти… “Москвич”-а… От дядо ти има една малка нива, рентата е три чувала зърно на година… Много се охарчихте с моето боледуване, за погребение нямате пари…” (Татко, където и да си, тогава ти го казах, казвам го и сега – предостатъчно направи! Ти отгледа своите деца, осигури им покрив и образование… За нашите деца грижата е наша! За погребението взех пари назаем, върнах ги… Паметната плоча е такава, каквато си поръчал на снаха си, платена от нея с едни командировъчни до Брюксел.)
“Ковачев, не стигат тези пари, увеличаваме вноската двойно! И “дърпаме” периода още напред! Зная, че ще ми е трудно, но не е скъпо… Скъп е ракът, болестите, мизерията, смъртта… Правим го така!”
Точно бях препрочел Думбадзе и текстът, с който започнах, кънтеше в главата ми. Баща ми имаше време да поговори с мен, да се сбогуваме… Моите деца може да нямат такава възможност. Може в деня на смъртта си да не ги видя, или да пропусна да им кажа, че ги обичам и че безумно се гордея с тях. А тази полица, която подготвяхме с Ковачев, да е единственото “преображение”, чрез което ще се върна при тях.
Или полица плюс трева, или дърво, или куче…
А може  да е само полица.
Полица в чекмедже…

__________________
*Нодар Думбадзе, “Куче” (ნოდარ დუმბაძე, “ძაღლი”) – преводът е мой, С.К.

Share on FacebookShare on Google+Share on LinkedInTweet about this on Twitter

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *